Бутан е малка селскостопанска страна, скътана в планините между Тибет и Индия, дълбоко в Хималаите. Страната успява да остане далеч от процесите на индустриализация и урбанизация, запазвайки живота на гражданите си спокоен, екологичен и … щастлив.
„Този просветен монарх заявил, че предпочита народът му да разполага с Брутно национално щастие, отколкото с Брутен национален продукт.“
През 1994г., на тридесет и девет години, Линда Лийминг пристига в Бутан без да знае какво да очаква. Вдъхновена от нейни приятели, тя решава да посети тази загадъчна страна и завинаги се свързва с нея.
„Свалих петнайсет килограма, сдобих се с бутанско семейство, отказах цигарите, започнах да медитирам и се научих да се придвижвам навсякъде пеша.“
От стресирана американка, Линда се превръща в медитираща бутанка, но не без куп конфузни ситуации, културен шок и много труд. След като веднъж се влюбва в малката страна с нейните усмихнати жители, тяхната култура и традиции, тя няма търпение да се върне. Три години са й нужни, за да подготви преместването си в Бутан.
Но какво е толкова магичното на Бутан? „Малка-селскостопанска-страна-на-средата-на-нищото – чудо голямо!“ Оказва се, че чудото е голямо и Линда Лийминг ни го разкрива.
На първо място, Бутан никога не е бил колонизиран, което е оставило непокътната националната култура на страната. Второ, макар изолирана, страната не е затворена за света. В Бутан обичат чужденците и както самата авторка пише – грижат се за тях.
Грижата за хората в страната разбират и като грижа за природата. Всичко се рециклира, използва се отново и отново, пазейки се грижливо.
В Бутан времето тече различно. В страната функционират два календара, а „местните хора твърдо отказват да живеят по часовник“. Историите на Линда, свързани с „плаващото“ работно време на държавните служители и достатъчната конкретност на „Ела в сряда“ са забавни, но лесно можем да си представим как тези порядки биха направили живота доста труден.
Макар и в по-малък мащаб и аз съм се сблъсквала с подобен тип „безвремие“ и непринуденост. Както в много други малки населени места, в градчето на моите баба и дядо е напълно нормално да се направи уговорка за „следобед“, „четвъртък“ или „утре – вдругиден“. Нормално е също да отидеш на гости без предварително уговорена среща. Нормално е и аптеката (аптеката!) да има обедна почивка от 12 до 14:30ч. И нормално е (оказа се, само според мен) това да те изнерви. Разбира се, при преместването си в Бутан, Линда се сблъсква с точно такива противоречия.
„Нужно е време да привикнеш към такова чудновато отношение – особено ако си затормозен американец, вечно поглеждащ към часовника си.“
Животът й започва да зависи от т.нар. Бутанско разтегливо време, а работата й като детска учителка й позволява да научи много за културата и хората на Бутан. Някъде между уроците, които преподава и тези, които получава, Линда се влюбва в бутанския художник Намгял.
Любовта им надскача културните и езиковите бариери, убеждавайки за пореден път авторката, че най-сетне е намерила своя пристан.
„Когато казах на майка ми, че си нямаме пералня, тя започна да плаче. Спестих й уточнението, че нямаме пералня, защото през половината време нямаме и течаща вода, а трябва да си носим с кофи отвън.“
В своята книга Линда Лийминг не поучава. Авторката не идеализира живота си в Бутан, а признава срещаните трудности – в брака си, в ежедневието и в общуването си със семейството си в САЩ. Именно това направи книгата толкова интересна!
И преди съм попадала на книги, написани от пътешественици, изоставили прагматичния урбанистичен начин на живот, събрали живота си в една раница и намерили покой в Хималаите. Никоя от тях обаче не ме бе оставяла с чувството на информирана удовлетвореност, което ми донесе „Омъжена за Бутан“.
Равносметката е тази – ще препоръчвам редовно книгата, защото много ми хареса; ще се стремя поне понякога да се движа с Бутанско разтегливо разписание; ще продължа за събирам #капачкиЗаБъдеще от плажната ивица и също като бутанци, упорито ще казвам „не“ на найлоновите торбички; няма да се преместя в Бутан… поне за сега.