„Нормални хора“ е една от онези книги, които или ще обикнете или няма да харесате въобще.
Двадесет и седем годишната Сали Руни разказва историята на двама влюбени ирландски милениали, които макар високообразовани и самостоятелни, често са ограничавани от собствените си предразсъдъци. Голяма част от проблематиката в книгата се дължи на разликата в „обществените класи“, към които двамата герои принадлежат. Високите оценки, които книгата получава от публика и критици в Обединеното Кралство, свидетелстват, че социалната стратификация е призрак, който все още броди из ирландското и английското общество. Идеята за разпределянето на хората в групи по социално-икономически признаци и деленето на „класи“, не е типична за нашето общество. Това би била и основната причина книгата да не резонира с много от българските си читатели. Самата тя, особено в своето начало, също не дава много обяснения за разделението в ирландското общество, което лесно подвежда читателя да възприеме Конъл и Мариан като „объркани младежи, които не знаят какво искат“.
Връзката им започва още в училище, където Конъл е популярен и харесван. Той е популярен като добър спортист и ученик, но харесван е повече заради способността си да се слива, да не изпъква прекалено много, дразнейки околните. Мариан е негова противоположност. Тя се отличава. Много. Нейният интелект и ярки мнения се натрапват в очите на съучениците й. Отказът й да се съобразява със „стандарта“ за красота в училището, също не помага за популярността й.
„Носи грозни обувки без ток и с дебели подметки без да се гримира.“
„Ако пожелае би могла да предизвика голяма сензация, поздравявайки Конъл в училище. „Ще се видим следобед“ – така би могла да каже пред всички. Това би го поставило в неудобно положение, а това е едно от нещата, които сякаш й доставят удоволствие. Но никога до сега не го е правила.“
Конъл и Мариан се познават, защото Лорейн, майката на Конъл, работи за семейството на Мариан. Малко по малко те намират общ език и започват връзка. Макар да не общуват в училище, те се отнасят към връзката си като към моногамна и значима.
Добре, тук ще отворя скоба и ще призная, че имах проблем с книгата. Мотивацията за тази „тайна връзка“ на пръв поглед бе класическото „популярно момче не може да излиза със загубенячката на випуска“. Мариан пък ме вбесяваше с двойния си стандарт на самопровъзгласил се феминист, който приема подобна неравностойна връзка. Конъл беше също толкова противоречив в готовността си да защитава връзката си пред майка си, но не и да я признае пред съучениците си. Разбира се, именно тук се крие брилянтността в замисъла на Сали Руни! Конъл и Мариан са прекрасен пример за способността на милениалите да се самозалъгваме с идеалите си за „модерна морална философия“, придържайки се към токсичните социални привички, които иначе многословно отхвърляме пред всеки, имащ време да слуша.
По-късно, срещаме героите в колежа, където се изправят пред нова социална ситуация и проблеми. Конъл вече не е училищната звезда, в колежа „Тринити“ никой не го познава „по презумпция“, никой не е израснал заедно с него.
„На семинарите изразяват разгорещено мнението си и организират импровизирани дебати. Неспособен да си изгради такива категорични възгледи или да ги изразява достатъчно пристрастно, първоначално Конъл бе обзет от смазващо чувство за малоценност спрямо колегите си, като че ли случайно бе успял да се издигне до интелектуално ниво, намиращо се далеч над неговото собствено, където му се налагаше да полага усилия, за да си изясни най-елементарните условия.“
Академичните преструвки и снобизъм са нещо, което впечатлява Конъл. От друга страна, Мариан, която винаги е имала интерес към политика и философия, е добре приета в „Тринити“. Там тя открива хора, които ценят мнението й и с удоволствие я изслушват. Двамата отново намират път един към друг, но промяната в динамиката между тях бе осезаема и много интересна за наблюдение.
Историята на Конъл и Мариан продължава със своите върхове и падения, раздели и пътувания към себе си, към другия и по света. Всъщност пътуването, което героите поемат е любимата ми част в книгата.
„Нормални хора“ е интересна заради своята многопластност. Освен за любовта и възможно ли е тя да надмогне социалните различия, Руни говори за домашното насилие, културния снобизъм и почитането на традициите в света на милениалите. Ако отделите от своето време и дадете шанс на Сали Руни, нейните герои неминуемо ще намерят път към сърцето ви.