„Муковисцидоза, известна още като кистична фиброза , е генетично заболяване, което води до хронично развитие на течност в белите дробове и прави дишането трудно.“
Стела се бори всеки ден, за да оцелее, докато получи нови дробове. Ден след ден, тя следва почти религиозно лекарските нареждания, опитвайки се да вкуси и от живота на „нормалните“ ученици. Тя не просто ходи на училище и получава отлични оценки, но често организира екскурзиите на класа… които после пропуска, точно като тази в Кабо.
„Вярно е. Не за първи път не мога да отида на екскурзия на класа, на слънчева ваканция или на някое училищно събитие заради моята муковисцидоза. През около седемдесет процента от времето аз съм напълно нормално момиче. Ходя на училище, виждам се с Камила и Мая, работя върху мобилното си приложение. Просто правя всички тези неща с бели дробове, които не функционират напълно. А през останалите трийсет процента муковисцидозата контролира живота ми. Това означава, че когато трябва да се върна в болницата за поддържаща терапия, пропускам неща като Уикенда на най-добрите приятели в Тексас или, както е в случая, екскурзията до Кабо.“
Всички нейни приятели и съученици са там и се забавляват, докато тя се нанася в болничната си стая, за да се лекува от поредните треска и зачервено гърло. Стела обаче не се отчайва. Тя трябва да е силна, трябва да живее, трябва да се усмихва, заради родителите си и заради хилядите хора, които следят канала й в youtube.
Новопостъпилият пациент в отделението за неонатология и интензивна грижа на „Сейнт Грейс“ е нейна пълна противоположност. Уил е уморен. Видял е света през болници по цялото земно кълбо, живял е сред страниците на десетки пациентски картони, опитал е какви ли не нови методи и лекарства. Сега е просто уморен. Уморен и отегчен от безплодните усилия на лекарите. Освен това е и гневен. Защо не може майка му просто да се примири, че за него лечения няма и да спре да го влачи по болници („международен болничен туризъм“)?! Още малко. Стане ли пълнолетен, Уил планува да зареже „лечението“, болниците, опитите на майка си… и да живее. Пък било то и само за седмица, две или месец.
Последното, от което Стела се нуждае е красавец с чувство за хумор и саморазрушителни наклонности, който да проявява интерес към нея. Тя трябва да се концентрира върху лечението си. Да остане жива до трансплантацията. Да не се оставя нищо да я разсейва.
Но сърцето рядко признава аргументите на ума.
Връзката на Уил и Стела беше изпълнена с мили моменти на привързаност и романтика, предвидливо предпазливи жестове и нежност. Двамата се промениха един друг и макар да натвориха сто бели, мисля че беше за добро.
Най-интересна за мен беше сюжетната линия, свързана с Уил и отношенията с майка му.
„Но за майка ми „нелечима“ е само симптом и тя е решена да намери иглата в копата сено.“
На Панаира на книгата този декември, в разговор за „Елайза и нейните чудовища“ (страхотна книга!!) Преслава от Bookcompass сподели, че някои сюжетни линии в тийн книги просто не разбираш, докато не станеш родител, а дори да ги разбираш, то с „родителски очи“ би видял друго. Отношенията между Уил и майка му са пример точно за това.
Аз, която вече не съм тийн, но все още не съм и родител, сякаш виждам по малко и от двете гледни точки – на Уил и на майка му.
Уил е уморен и отегчен, но най-вече предубеден. Ако отвориш сърцето си и го изпълниш с надежда за оздравяване, то лесно ще се разочароваш, ако лечението е неуспешно. Самоиронията, сарказвама и цинизма са бронята, която Уил избира, за да се защити.
От друга страна, не би следвало да очакваме майка му да се предаде и да остави сина си да умре. Според мен, нейната реакция и отчаяната й борба са напълно нормални и естествени.
„Толкова силно негодувах срещу това, че тя мисли само за болестта ми и не се интересува от мен, че не осъзнавах, че правя същото.“
Да, 26 е странна възраст, в която виждаш много гледни точки, но никоя не припознаваш като изцяло своя.
Радвам се, че книгата завърши както завърши (няма да ви кажа!) и наистина не виждам причина да правим паралели между нея и „Вината в нашите звезди“ от Джон Грийн. Истината обаче е, че май всяка книга за „болни и влюбени тийнейджъри“ ще страда от това сравнение. [Дълго време, всяко младежко урбанистично фентъзи пък бе жертва на „О, като Здрач ли?“ клишето.]
Но „Вината в нашите звезди“ ми донесе чувства на тъга, безсилие и (малко) досада от положението на безизходица, в което се оказват героите. С „На пет стъпки от теб“ беше точно обратното. Бих определила книгата като вдъхновяваща и жизнеутвърждаваща. Не ме разбирайте погрешно, имаше моменти на засрамено подсмърчане, но цялостното настроение на книгата не предразполагаше към това.
В заключение, харесах книгата! В нищо и никакви си 211 странички, авторите й бяха побрали изключително много смисъл и емоции. Горещо препоръчвам!!
П.П.: Редно е да отбележа, че през 2018г. Ибис Тийн ме стоплиха с три от най-мотивиращите, усмихващи и прекрасни книги, които съм чела „С обич, Саймън“, „Елайза и нейните чудовища“ (обичам тази книга толкова много!!) и „На пет стъпки от теб“. Way to go, guys!