Едно от първите ми ревюта в този блог беше за „Мечтателя странник“ от Лейни Тейлър (тук).
Това е безспорно една от любимите ми книги! Стилът на писане на Тейлър е много лиричен, а светът на Плач е повече от магически. Основната сюжетна линия и любовната история бяха също толкова интересни, колкото и второстепенните герои, а книгата завърши, оставяйки ме шокирана и без дъх. Затова нямах търпение да прочета нейната втора част – „Музата на кошмара“.
Историята започва точно там, където „Мечтателя Странник“ ни остави. Ласло – сирак, библиотекар, мечтател и колекционер на приказки за град Плач, откри в себе си неподозирани сили. Докосвайки мезартиумът, кожата му придобива син цвят, божествена сила го изпълва и той се изкачва в Цитаделата. Но не е сам. Безжизненото тяло на неговата любима Сараи е в ръцете му, но цялата мощ, с която вече разполага не е способна да я върне към живот. В Цитаделата обаче, има някой, който има власт над духа на починалите.
Миня – господарка на духовете, има силата да задържи духа на Сараи или да го остави да се слее с етъра. Обсебена от желанието си да отмъсти за убийството на боговете и децата им, Миня мечтае да излее омразата си над Плач.
Ласло, притежаващ дарбата да управлява мезартиумът, а така и цялата Цитадела, е поставен пред невъзможния избор – да помогне на Миня да унищожи града, който той обича и да запази Сараи, или да изгуби любовта на живота си, но да спаси Плач.
Признавам си, когато говорим за развитието на основната сюжетна линия „Ласло – Сараи“ „Музата на кошмарите“ ми хареса малко по-малко от „Мечтателя Странник“. От друга страна, Лейни Тейлър ме изненада приятно, разказвайки ни повече за Тион, Каликста и разбира се, любовният триъгълник между Феръл, Спароу и Руби.
В тази част научаваме повече за Миня и за живота в Цитаделата и в града, преди боговете да бъдат погубени. Историята на любовта между Азарийн и Ерил Фейн и отвличането на Ерил, беше един от най-интересните и трогателни моменти за мен. Лейни Тейлър има невероятната способност да накара читателя да почувства емоциите на героите като свои и именно това прави книгите й толкова въздействащи!
Единственият недостатък на книгата за мен, беше липсата на динамика в събитията в Цитаделата. Патовата ситуация, в която Ласло и Сараи се намираха се задълбочаваше все повече и повече, а аз имах чувството, че просто губим време (и страници) с романтиката и терзанията им, докато долу в града с другите герои се случваха много по-интересни неща.
Тион Нерон, например, е герой, който извървява дълъг път от „кръщелника на кралицата“, който виждаме в началото на „Мечтателя Странник“. Той е учи да се адаптира към новата ситуация, в която се намира и все повече осъзнава, че макар да е брилянтен алхимик, няма много умения, които да му помогнат във всекидневния живот. Тази сюжетна линия ми беше изключително интересна, поради връзката й с всекидневния ни живот. Колко от нас познават, например, брилянтни програмисти, които не обаче не владеят „изкуството“ на сменяне на изгоряла крушка?
До този момент Тион е получавал всичко, което му е нужно, за да работи. Нужните му книги са донасяни от библиотекари до лабораторията му, храната му е приготвяна и доставяна, дрехите му са чистени и гладени специално… Но ситуацията се е променила, а с нея се променя и Тион. Е, разбира се, тази промяна не минава без комични ситуации, забавен вътрешен монолог, малко ревност и много подигравки от Каликста, но това само прави главите от гл.т. на Тион още по-интересни!
Тейлър ни връща и във времената, в които боговете са търсели разпръснати свои деца и проверявали дарбите им. Но няма да ви разказвам повече, за да не разкривам сюжета.
Общата ми оценка за книгата е 4/5.
„Музата на кошмара“ е заредена с много магия, романтика и красота, което я прави идеално зимно четиво! Книгата е най-красива в своята сърцераздирателност. Образите на героите са пълнокръвни и изключително интересни.
Горещо препоръчвам дуологията на всеки, който се оглежда за романтична история в красив фентъзи свят!