През 2006г., когато се заговори за филма по книгата на Артър Голдън „Мемоарите на една гейша“, аз бях много далеч от киносалони или интернет. Прекарвах лятото в къщата на баба и единственото, което знаех за „Мемоарите на една гейша“ идваше от красивата реклама за спирала на MaxFactor, които бяха разработили серия, вдъхновена от филма. Моята баба, която обожава източната култура, разбира се, се беше сдобила с екземпляр от книгата и така аз се запознах със Саюри и света на гейшите.
Споменавала съм „Мемоарите на една гейша“ и преди в блога като част от статии с книжни препоръки. Пр едвид новината, че от изд. Обсидиан ще преиздават книгата (запазвайки така любимата ми корица), реших че е време да дам истинско ревю на това бижу.
Гейшата е артист, „ходещо произведение на изкуството“, красиво и изящно създание, създадено с магия и обвито в мистика. Според популярното разбиране, образът на гейшата води началото си от края на 17в., когато в домовете на богатите семейства, често били канени професионални танцьорки, които да забавляват гостите им. С времето, репертоара им се разширява, а гейшата еволюира в нещо повече от „танцьорка“. През 18-ти и 19-ти век, гейшите са особено популярни, а задачата им е да създават приятна и уютна атмосфера в чайни и по време на празненства между бизнес партньори. Те танцуват, свирят на различни инструменти, допълват чашите на гостите (не сервират!) и разговарят с тях.
Всичко у гейшата въплъщава красотата. Тя, разбира се, има своята цена. За да поддържа своя външен вид гейшата се подлага на множество странни и понякога болезнени разкрасителни процедури.
„Това до голяма степен доказва колко цивилизовани сме ние хората, щом е възможно едно момиче да седне доброволно и да позволи на голям човек да й маже косата с восък, без при това да не прави нищо, а само да скимти тихичко. Опитате ли подобно нещо с куче, то ще ви изпохапе жестоко.“
Майстори в изкуството на музиката и танца, гейшите се упражняват и обучават в продължение на пет години преди да направят своя „дебют“. Днес, това ми напомня на живота на K Pop звездите – тренировки и обучение в продължение на години преди да дебютират. Паралелите между японските гейши и образа им на живи икони на изкуството и корейските поп звезди, наричани Идоли (Idols) са много и не са случайни. Гейшите, както и корейските идоли, трябва да бъдат перфектни в изпълненията си, безупречни в обноските си, да забавляват без да се натрапват и да водят благоприличен интимен живот.
Гейшите не са куртизанки, а подобно поведение се смята за недостойно и скандално. Макар желани от мнозина, те трябва да бъдат недостъпни. Това, разбира се, е и една от конфликтните точки в борбата между гейшите. В общество, което цени толкова високо „чистотата“, петната, които слуховете оставят върху нечия репутация често са неизличими. Интригите и тайните не са чужди на гейшите, а сложните маневри и политически ходове, които съпътстват живота им, биха объркали дори Николо Макиавели.
Точно в този сложен свят попада и едно малко момиче с необикновени очи. Когато Чийо е отделена от семейството си и пристига в Киото, тя трудно може да си представи да води живот на гейша. Красива по рождение, тя се отличава със своите сиви очи, а това скоро й печели завистта на гейшата в приелата я окиа.
Хацумомо – безспорно една от най-търсените гейши в Киото се превръща в заклет враг на младото момиче. Тя не търпи конкуренция, а от нрава й се бои не само Чийо. Други гейши също стават жертви на злобата на Хацумомо, но Мамеха – най-известната по това време гейша, възнамерява да й се противопостави. Вземайки под крилото си Чийо, обучавайки я и помагайки й да направи силен дебют, Мамеха се надява, че Майка – главата на окиата, ще осинови Чийо и така ще й предаде контрола над дома на Хацумомо.
Планът на Мамеха е коварен и сложен за изпълнение, а читателят е моментално погълнат от борбата между най-известните гейши в Киото. Но съперничеството между тях е по-скоро фон на картината на пътя на Чийо от малко момиче, израснало в рибарско селце до красивата и грациозна Саюри – най-желаната гейша в Гион.
Много спорове са водени във връзка с автентичността на света на гейшите, който … разкрива. Авторът споделя, че създава книгата след повече от десет години проучвания, интервюта и разкази на бивши и настоящи гейши. През 2001г. (четири години след издаването на „Мемоарите на една гейша“) Минеко Ивасаки , сочена като основен източник за написването на книгата, дава под съд Артър Голдън и неговите издатели. Обвиненията, които бившата гейша отправя към автора са свързани със сексуалните елементи, които той придава на професията на гейшите. Самата Ивасаки публикува своите собствени мемоари, разказвайки за живота си на гейша и оспорвайки „художествените измислици“ на автора.
Независимо дали избираме да вярваме в автентичността на разказаното ни с гласа на Саюри или не, безспорна е магията на думите на Голдън. Езикът му е също като водата, която толкова често споменава, той тече и те увлича.
Чрез Саюри, Голдън ни разказва много за японската култура, за значението на традициите, символиката във всяко действие и значението на детайлите. „Безупречен“ често е дума, която и днес свързваме с Япония и точно такъв е образът на гейшата. Това е лицето, която тя представя на света. Но не това е лицето на гейшата, което „Мемоарите на една гейша“ ни разкрива. Зад бялата маска и червените устни, под красивите кимона и тежки пояси, се крият истински жени, които обичат, завиждат и скърбят. Артър Голдън повдига завесата на този мистичен свят без да го лишава от неговата романтика и може би, именно това е ключа към успеха на творбата.
Щастлива съм, че има интерес и изд. Обсидиан ще преиздадат „Мемоарите на една гейша“! Малко са книгите, които пазя в дома си и не бих искала да даря или заема някому, нито да изгубя. Моето, или по-скоро бабиното, копие на книгата на Артър Голдън е едно от тези мои малки книжни съкровища.