Месец след като Джеси се мести в Калифорния заедно с баща си, новата му съпруга и сина й Тео.
Повече от две години след смъртта на майка й, Джеси се чувства по-самотна от всякога.
Седмица след началото на учебната година в новото й училище тя се среща с училищния си ментор. Всъщност, не съвсем.
Анонимен имейл потребител Някой Никойски й обещава безценни съвети за оцеляване в гимназия „Уд Вали“:
„с кого да се сприятелиш (кратък списък), кого да избягваш (значително по-дълъг списък), защо не бива да ядеш от вегетарианските бургери в стола, как да изкараш шестица….“
Какво иска в замяна? – Нищо. Всичко звучи наистина като сценарии за телевизионна комедия и разбираемо Джеси е резервирана.
Но както предупреждава Някой Никойски новото й училище се оказва истинска „военна зона“. Съучениците й са авантюристични синове на маркетингови магнати, възслаби и изрусени дъщери на музикални продуценти и наследници на търговски империи. На академичната дейност се гледа сериозно, летните стажове в компании като Google и Apple и участието в международни доброволчески мисии са препоръчително-задължителни.
„Ето, черно на бяло причина номер 4657 защо не се чувствам на мястото си. Баща ми не е маркетингов магнат от филмовия бизнес, каквото и да означава това, а най-обикновен аптекар. У дома, в Чикаго, далеч не бяхме бедни. Бяхме си съвсем нормални. Но никой от съучениците ми нямаше кредитна карта.“
Хареса ми морала й по отношение на суетността и материалните придобивки:
„Родителите ми никога не са се интересували от пари или дрехи, или от която и да е от претенциозните глупости, които тук повсеместно се боготворят. Не съм от момичетата, които ще врънкат за маркови дрешки, стилът ми не е такъв, а и да беше сигурна съм, че мама щеше хубавичко да ме нахока. [….] смяташе марките и външния блясък за пълна загуба на пари. [… ]Предпочиташе да харчи спестяванията си за пътешествия до интересни места. “
Моите собствени родители имат сходно отношение към материалните придобивки и точно като героинята на Джеси, аз също трудно се впечатлявам от лъскави вещи (освен ако не са красиви книжни корици, признавам си! Хаха! ).
Противно на здравия си разум, Джеси се съгласява да получава съвети от Никой Някойски. Под неговото вещо ръководство, нещата на училищния фронт започват да се подобряват.
Различно е обаче у дома. Новия й дом има „прекалено много стаи, в които човек да се скрие“, а баща й е постоянно зает. Новите членове на семейството й са Рейчъл – „новата жена на татко“ – видимо заредена с желание да предразположи Джеси, но проваляща се в опитите си грандиозно, и Тео – синът й, типичен богаташки глезльо, който всъщност е доста забавен и симпатичен (когато сметне за редно).
Самотната героиня, заобиколена от хора, които не я разбират се среща доста често като образ в юношеската литература. Но за разлика от повечето „самотни“ героини в YA,самотата на Джеси ми се стори напълно оправдана и болезнено реалистична. Това е, може би, и основната причина толкова да харесам тази книга.
По мое мнение, Джеси реагираше съвсем нормално в създалата се ненормална ситуация. Разбира се, че е трудно се адаптираш след преместване в друг град/щат/училище, още по-трудно е да го направиш без емоционалната подкрепа на семейството си. Разбира се, че е трудно да виждаш баща си с друга жена, толкова скоро след смъртта на майка си. И разбира се, че е трудно да не скърбиш за починал родител. Но тя се опитваше да установи порядък в новия си живот. Даваше шанс на новите си съученици, на Рейчъл и на Тео. Опитваше да намери приятели. Подкрепяше баща си. Полагаше усилия, за да се справя добре в училище. Намери си почасова работа. Всичко това я издигна изключително много в очите ми.
Истинско удоволствие беше да наблюдавам комуникацията й с Някой Никойски. Динамиката на разговорите им, забавният им начин на изразяване, игрите на думи не веднъж ме накараха да се засмея на глас.
В книгата си Бъксбаум прокарва и идеята за това колко по-искрен си, когато знаеш, че никога няма да срещнеш лице в лице със събеседника си. Разбира се, срещу общуването с непознати в интернет има милион аргументи, които напълно подкрепям. Поставянето на граници и подхождането с нужните отговорност и внимание към подобен вид анонимно общуване е заложено в поведението на героинята на Джеси и дори и само за това книгата заслужава поне една от петте звезди, които й дадох.
„Кажи ми три неща“ е книга, която бих препоръчала на всеки, който иска да прочете история, която да го усмихне (може би лекичко през сълзи).
Говорейки за усмивки, просто няма как да не спомена и романтичната история. Да, има такава и тя е по-сладка от сладоледена гофрета. Ще разберете какво имам предвид. Приятно четене!