С това лилаво изкушение се сдобих на Алея на книгата Варна по препоръка на Ина Димитрова – виновник за красивите корици на книгите на Artline Studio. И точно както тя каза – това е една от най-странните книги, които ще четеш.
В дебютният си роман Грегъри Хюз ни запознава с Мари Клер и брат й Боб. Мари е същинска фурия, няма как иначе да я опиша. Тя пее, танцува балет, говори френски, испански, английски, знае тайните на индианската мъдрост, познава всички и иска да опознае всичко. Малкото плъхче – така я наричат индианците, знае как да получи това, което иска.
Когато баща им умира, изправени пред вероятността да бъдат изпратени в приемен дом, Мари и Боб поемат по дългия път към Ню Йорк в търсене на своя чичо. Пътуването им е изпълнено с комични ситуации, брилянтни хрумвания и множество чудаци.
Плъхчето е образ и половина, а брат й макар и по-голям от нея, често едва смогва на скоростта, с която тя се движи, говори и планува приключения (и забърква бели). Мари е непобедим оптимист, а енергията й струи от страниците. Любознателността й може да бъде измерена само с чашите кафе мока и кола, които с удоволствие поглъща.
Едно от нещата, които най-много харесах в „Да свалиш луната“ беше погледа към индианската култура. Преданията, ритуалите и символиката на племената, които бяха вплетени в сюжета и разказани някак уж „между другото“, оставиха силно впечатление у мен.
Защо казах, че книгата е странна ли?
Неконвенционалният начин, по който е разказана.
Читателят е буквално хвърлен в морето на историята и първоначално е трудно да се окопити сред заливащите го вълни думи и странности. [В последствие лесно се наваксва.]
Образите са повече от предизвикателни, а границата между добро и зло става все по-размита.
Време за малка лична излагация:
Почти до края на книгата бях убедена, че предстои обрат в стил „Марни беше тук“ (отново книга, издавана на български език от Artline Studio – пак странна, но и много красива). През първите десетина страници пък бях готова да заложа всички свои притежания, че героите не са хора, а животни и света, в който се намираме е подобен на „Фермата за животни“ на Оруел.