Като човек, който винаги носи книга със себе си и всячески опитва да си краде минутки за четене – в метрото, на опашката в магазина, в асансьора, въпросите „коя е тази книга“ и „за какво се разказва“ са част от ежедневието ми. Няколко пъти ме попитаха за „Водната кула“ на Диана Петрова и не бих казала, че успях да отговоря удовлетворително дори веднъж.
Трудно е да разкажеш за тази книга, затова ще направя нещо нетипично за ревютата в моя блог – ще споделя част от ревюто от корицата.
„Предприемачи от Израел откриват своя софтуерна компания в България. За да оправдаят инвестицията, българските програмисти имат трудна задача. Трябва да разработят продукт, който да подлъгва служителите със забавните си модули, така че те да прекарват повече време в мрежата и неусетно да вършат повече работа.“
Защо посегнах към тази книга?
Причина 1: В началото на годината си обещах да чета и български автори.
Причина 2: Скоро се завърнах от прекрасно пътуване в Израел и идеята да прочета за проект на израелска компания ми допадна.
„Водната кула“ не е лесна за четене книга. Това не е история, която можете да проследите в рамките на ден, а след това да забравите.
Освен скритата философия и интересните социални проблеми, които Диана Петрова вплита в сюжета, книгата разполага и с над десет персонажи. Това има своите плюсове, но и минуси. Признавам, трудно беше да запомня всички, макар да бяха изключително интересни. Всяка глава е разказана от гледната точка на различен герой и това допълнително усложни проследяването на развитието на сюжета.
Книгата доста ми напомни на „Кръгът“ на Дейв Егърс. Точно както в „Кръгът“, имаме технологична компания от нов тип, която дава на служителите си неограничени възможности и пълна свобода.
„Имаше ли по-добър затвор от този, който осигуряваше свободата им? Що за свобода беше това, ако никой не можеше да се отдели от нея?“
Отново се набляга на системите, използвани в работната среда, имащи за цел да създадат у служителите усещане за екипност, състезателно начало и най-вече, за забавление чрез работа.
Все по-често работната среда се слива с приятелската и дори семейната. За да бъдеш добър служител не е достатъчно да бъдеш отговорен и изпълнителен. Трябва да допринасяш и за сплотеността на екипа, да участваш в групови инициативи, да си склонен да споделяш живота си и да превърнеш колегите си в приятели.
Наистина не звучи толкова лошо, нали? Какво по-хубаво от това да работиш нещо, което обичаш с хора, които харесваш и да го правиш чрез система, специално проектирана за теб? Но стремежа на човека винаги да поведе една стъпка напред, комбиниран с неограничени ресурси и творческа свобода, са прекрасна среда за развитието на всякакви сценарии в стил „дистопия“.
Финалът на книгата, наистина ме изненада. Историите на всички герои накрая придобиха смисъл в контекста на сюжета. Хареса ми, че героите във „Водната кула“ бяха близки в много отношения до хората, които можеш да срещнеш във всеки офис. От циникът, през социалният философ, „странната риза“, „яката колежка“ до „офис сексиста“, героите на Диана Петрова формират балансиран колектив от интегрирани аутсайдери.
Определено бих препоръчала книгата на любителите на онзи тънък момент между научната фантастика и реализма. Може би, трябва да кръстим този жанр „литература на близкото бъдеще“? (Има ли го вече като термин? Сигурно. Ще проуча и ще споделя.)
Доста хора не са почитатели на този вид сюжети. Според мен, това е (донякъде) свързано с онова, което наричаме „странната долина“ (или „зловещата долина“). „Странната долина“ е концепция на японския кибернетик д-р Масахиро Мори, която може да се обясни на кратко така: Робот, който притежава поразителна прилика с човек, непременно ни плаши. Но с робот, който изглежда като…ами, като робот, проблем нямаме. В своята книга „Хипотезата за странната долина и анимацията“, Цветомира Николова ни представя тази теория и я поставя в контекста на анимационното изкуство и киното. Това е безкрайно интересна книга, която също препоръчвам.
Ами това е за „Водната кула“ от мен. В книгата се случват толкова много неща, все малки, но по своему значими, че наистина е безкрайно трудно да разкажеш каквото и да е.
Определено не беше „стандартно“ мое четиво, но не съжалявам, че я прочетох. Дайте й шанс. Може би, няма да бъде вашата книга. Може би, ще я „мъчите“ цял месец. А може би, ще ви заплени и дълго след като затворите последната страница, ще мислите за героите и съдбите им.