Като дете израснало близо до морето, историите за прекрасни и ужасни случки винаги са били част от летните дни и вечери. Повечето са отдавна забравени, но една винаги остава с мен.
Бях мъничка, но дочух история за дете, което заплело крака си в рибарска мрежа. Нещо тежко го повлачило надолу и паниката му растяла. Близките рибари, разбира се, го извадили, заедно с мрежата, оплела в себе си труп на изчезнал преди време техен колега. Случило се някъде около Крапец. Нямам никаква представа дали историята е истинска или плод на колективното въображението на местните жители и ужасената ми детска психика. Вероятно последното. Независимо от всякакви логични аргументи, уроци по плуване и гмуркане, почти две десетилетия по-късно, все още отказвам да плувам, ако не виждам ясно морското дъно.
Този ми страх провокира и интереса ми към „Удавниците” на Дженифър Макмеън. Когато се страхуваш от онова, което може би се спотайва в тъмните води, книга, която ясно предупреждава, че трябва да се чете „на светнати лампи и далеч от басейни с тъмна вода”, вероятно не би трябвало да е избор за съботната ти вечер.
„Удавниците” следва любимата ми постановка в две паралелно развиващи се сюжетни линии, разделени от времето, но обединени тематично.
През 2019 г. се срещаме с Джакс - социален работник, който опитва да балансира изграждането на нов живот и запазването на връзка със своята сестра Лекси. Измъчвана от маниакални епизоди, сестра й често оставя поредица обаждания, в които звучи объркана или параноична. Това е и причината в края на особено изтощителен ден, Джакс да предпочете тишината пред сблъсък с демоните на своята по-голяма сестра.
Ден по-късно Лекси е открита мъртва в басейна на семейното имение. В мрачната атмосфера на „Спароу крест” Джакс опитва да проследи последните мисли на сестра си, потапя се в нейните записки, разследващи историята на семейството и странните събития, които се свързват водата в басейна на имението.
Макмеън майсторски плете мрежа от мрачни събития, паранормални случки и семейни тайни, за да увлече читателите в дълбините на динамична мистерия, която ужасява и опианява.
„Удавниците” е книга, която изненадва, провокира и оставя достатъчно място, за да успее въображението на читателите да вплете собствените им демони, да ги свърже със шепота на водата и да смрази кръвта им.
Ако вече сте чели „Удавниците”, препоръчвам да дадете шанс и на „Принцът на мъглата” от Карлос Руис Сафон.