Много пъти съм споменавала любовта си към историческите романи, разказващи истории от годините на Втората световна война. След като през август се потопих в „Анна и Говорещия с лястовици“ на Савит (ревю тук) за септември си избрах „Сол при солта“ на Рута Сепетис. Книгата е носител на наградата „Най-добра книга за 2016г.“ на Goodreads (младежка литература) и е издавана на български език от изд. Сиела.
„Сол при солта“ проследява историята на отчаяното бягство на четирима герои от настъпващите руски войски в окупирана Германия. Операцията по евакуацията на военни и цивилни носи името „Ханибал“, а сборният пункт за бежанците е пристанището в Готенхафен.
На 30 януари 1945 г. „Вилхелм Густлоф“ – немски луксозен круизен кораб, превърнат във военен и натоварен със задачата да превозва бежанци и ранени, потъва, отнасяйки със себе си над 9 400 души в дълбините на Балтийско море. Именно на борда на този кораб се намират и нашите герои – Флориан, Емилия, Йоанна и Алфред.
Флориан e отличен реставратор (и фалшификатор) от Прусия, решен да напусне Германия заедно с ценен за Райха товар, който среща Емилия, петнадесет годишна полякиня, която отчаяно се стреми към нов живот за себе си и детето си.
Йоанна е красива медицинска сестра от Литва, която пътува заедно разноцветна група бежанци сред които малко момче – сирак, устата германка, сляпо, но борбено момиче и Поетът на обувките – възрастен обущар с прекрасно сърце. Именно тя приема в групата раненият Флориан и бременната Емилия.
Четвъртият наш герой е Алфред – млад фанатичен немски войник с комплекс за малоценност, стремящ се към повишение на всяка цена (стига това да не го излага на непосредствена опасност, разбира се).
Авторката ни позволява да надникнем в света, мислите и спомените на всеки от героите и така само в няколко глави да ги опознаем добре. Рута Сепетис разполага с огромен талант, каращ читателя да се асоциира с героите и да почувства с всяка своя фибра страха, ужаса, но и надеждата им.
„Сол при солта“ е книга, която се чете на ръба на леглото с побелели от напрежение кокалчета и налети със сълзи очи. Историята е трогателна, но и жизнеутвърждаваща. Заедно с „Анна и Говорещия с лястовици“, „Крадецът на книги“ и „Светлината, която не виждаме“, тя формира четворката на любимите ми съвременни исторически романи.
Едно от най-големите достойнства на книгата, заедно с майсторското разгръщане на персонажите, е начина, по който любовта и страстта са вплетени в сюжета. Читателят става свидетел на зараждането на привличането между Флориан и Йоанна и осъзнава с горчивина, че бъдеще за тях няма. Героите се отдават на емоциите си изключително лесно и с бързина преминават границата между мисъл и действие. Изтерзаните им от войната души, уморени от безкрайно бягство и самота, жадуват за близост, била тя и мимолетна. Когато бъдещето ти е в мъглата, стелеща се над морската вода, всичко което притежаваш в настоящия момент.
Краят на книгата е повече от вдъхновяващ, повече от разтърсващ, повече от всичко, което очаквах. Горещо я препоръчвам като една от най-добрите и значими книги, които съм чела напоследък!