"180 секунди" от Джесика Парк

 През октомври 2016г. The Sunshine Project предизвиква непознати да гледат в очите на друг в продължение на 4 минути (240 секунди). След предизвикателството повечето участници в него споделят, че са изпитали силна емоция и връзка с човека срещу тях, макар да не са общували вербално с него. Нещо подобно се случва и между Алисън и Есбен. Е, може би близостта, която те развиват е една идея по-интензивна…

 Есбен е харизматичен колежанин, решен да носи радост и позитивизъм, където и да отиде.

 Последният му проект е озаглавен „180 секунди: Затрогващо взаимодействие между непознати“. Именно в него, съвсем непредвидено, участие взема Алисън. В продължение на 3 минути, Есбен и Алисън мълчаливо се опознават, докато емоциите им не надделяват и двамата не се хвърлят един към друг за страстна целувка.

 Алисън е прекарала 16 години в системата на приемната грижа, местейки се от един в друг дом. Научила се е никога да не се привързва прекалено много към никого, да не очаква твърде много и винаги да планира стъпките си внимателно. Макар да е вече осиновена от грижовния и мил Саймън и да посещава колеж, Алисън все още намира за трудно да допуска хора до себе си. Единственото изключение е Стефи – нейна приятелка от годините, прекарани в приемна грижа, пълна нейна противоположност. Тя има свободен дух, желание за живот и амбиция да накара приятелката си „да излезе от черупката си“ и „да поживее“.

 Съвсем естествено, когато научава за новата интернет популярност на приятелката си, Стефи е на върха на щастието си. Именно тя насърчава Алисън да поговори с Есбен, да го опознае и да не се гневи за случилото се.

 „180 секунди“ не съдържа само красивата и затрогваща любовна история на Есбен и Алисън. 

 Джесика Парк вплита в сюжета множество социални и морални проблеми, свързани с общуването и приемането на различните от нас. Ключов за книгата е и въпросът как травмите, преживени в детство повлияват на израстването и развитието ни като възрастни.

 Развитието на връзката между Алисън и нейния осиновител Саймън, техните малки моменти на топлота и откровените им разговори, бяха безкрайно трогателни!

 В началото на книгата си мислех, че това ще е поредната история за момиче, което има силно безпокойство (social anxiety) и в следствие на среща с магнетичен и перфектен във всяко отношение младеж, а) ще открие вътрешен мир или б) ще я слушаме (четем) как се терзае през цялата книга. За щастие, това няма как да стои по-далеч от истинския сюжет на книгата.

 Алисън няма безпокойство (anxiety), нейното поведение е следствие от начина, по който е изживяла първите 16 години от живота си. Нейната интровертност не е провокирана от безпокойство или външен фактор, а е част от нейния характер. Безкрайно много ми хареса, че книгата не се опитваше да наложи идеята, че всеки интроверт трябва да полага усилия да бъде „поправен“.

 Хареса ми и как беше представена Алисън в своята интровертност – завършена личност с интереси, която е напълно способна да води интелигентен и забавен разговор и която знае как да се държи в обществото. Изграждайки така образа й, Джесика Парк рязко се разграничава от доста други младежки автори, създали образи, претендиращи за икони на интроветното момиче (*кхъ, кхъ, Рейнбоу Раул, кхъ, кхъ, Елинор и Парк, кхъ*).

 Есбен, за мое щастие, също не бе типичния мъжки образ, който е част от историята само, за да бъде романтичен интерес и да помага на сюжета да се развива. Той имаше своя собствена сюжетна линия, развиваща се паралелно с основната, имаше своите положителни и отрицателни черти, своите моменти на слабост и прозрение. Също като образът на Алисън, този на Есбен беше изграден по изключително реален и прецизен начин.

 Историите на второстепенните герои като Саймън – осиновителя на Алисън, сестрата на Есбен и разбира се, Стефи, бяха разказани без прибързано пестене на страници, което високо оценявам.

 Не искам да навлизам повече в разказ за историята в книгата и основните й теми, защото вярвам, че това е от онези книги, които усещаш по-пълно, ако не си предварително подготвен.

 Това, което все пак ще кажа е, че аз не съм фен на похвата „любов от пръв поглед“ като начин за събиране на герои. Това е втората книга (въобще), която откривам, в която присъства т.нар. „insta love“, но без това да е дразнещо като концепция.

 Препоръчвам „180 секунди“ на всеки. Буквално. Малко са книгите, за които смятам, че ще се харесат на толкова широк кръг читатели. Разбира се, книгата е младежка литература, но според мен и читатели, които са вече родители и имат свои собствени деца биха открили в нея много интересни моменти.