Не е тайна, че историческите романи са ми слабост, особено тези, чието действие се развива по време на Втората световна война. В началото на годината изд. Orange Books зарадваха българските читатели с прекрасната „Берлинска любовна песен“ на Сара Матиас, която разказва историята на невъзможната любов между Макс, примерно германско момче, член на Хитлеровата младеж и Лили, артистка от пътуващ цигански цирк. От своя страна, точно преди Панаира на книгата от изд. Рива издадоха друго бижу от същото злато – „Татуировчикът от Аушвиц“ на Хедър Морис. Реших, че е редно да свържа тези две книги в едно ревю, тъй като макар различни сюжетно, те са емоционално близки.
Годината е 1942, месецът – април. Лудвиг “Лали” Айсенберг пътува заедно с десетки други мъже, натъпкани във влакови вагони за добитък. Пътуването е изтощително, а дестинацията далеч от привлекателна.
„Лали не вярваше на ушите си. След като насила го бяха отвели от дома му, след като го бяха транспортирали като добитък, а сега бе заобиколен от въоръжени есесовци, го поздравяваха с добре дошъл. С добре дошъл!“
„Arbeit macht frei.Работата ви прави свободни. Той не знаеше къде се намира и каква работа го очаква, но твърдението, че тя ще го направи свободен му се стори лоша шега.“
Закон задължава всяко семейство да изпрати по един свой член, който да работи за Райха. Като най-млад и все още незадомен член на семейството си, Лудвиг отговаря на повиквателната. С надеждата, че така ще защити близките си, той попада в лагера Аушвиц и адът, който той представлява.
Ужасът го заобикаля от всякъде. Студ, глад, болести и изнурителен труд са постоянните спътници на лагерниците. Комплексът, който до края на войната ще отнеме живота на над 1,1 милиона души е все още в строителство, а Лали е решен на всяка цена да оцелее.
„Животът ми е твърде ценен, за да завърши в тази воняща дупка.“
Находчивостта му, както и умението му да говори свободно няколко езика, помагат на Лали да се ориентира в лагера и да си осигури по-добра работа. Но когато го поразява тиф, саможертвата на негов приятел – лагерист го спасява от сигурна смърт. Случайността го среща с главният татуист на Аушвиц – човекът, отговорен за татуирането на номерата на лагерниците върху ръцете им.
Тази среща и работата, която получава, увеличават шансовете на Лали за оцеляване. Междувременно лагерът се разраства, а нацистите започват систематично да изтребват все по-често пристигащите нови лагерници.
„ – Е, татуировчико, вече си забелязал, че днес е по-различно. Това са новите ви другари. От сега нататък ще живеете заедно, затова по-добре бъдете мили с тях. Превъзхождат ви по брой, тъй че внимавайте!Лали не каза нищо.– Циганите са изметта на Европа, по-лоши са дори от вас. По някаква причина фюрерът е решил, че трябва да ги изпрати тук.“
Именно така пристига в лагерния комплекс Аушвиц и Лили от „Берлинска любовна песен“.
„Наблюдавахме с ужас как подбраха евреите, по-силните бяха отклонявани насред виковете и писъците, семействата бяха разделяни, мъже от жени, млади от стари. Останахме загледани след тях, докато маршируваха по пет в редица и изчезваха по пътеката, водеща от перона към изход с метална табела: Arbeit macht frei.“ ( „Берлинска любовна песен“ )
„Вие отивате в Цигойнерлагер. Лагерът за цигански семейства на няколко километра.“ ( „Берлинска любовна песен“ )
Лили е настанена в специалния лагер, заедно със семейството си и другите членове на пътуващия им цирк. Също както Лали, бащата на Лили има несломим дух, жажда за живот и блестящ ум. И двамата говорят няколко езика и това им отваря много възможности за комуникация и набиране на полезна за оцеляването информация.
Като татуировчик Лали има възможност да спи в самостоятелна стая, но след пристигането на новите лагерници, той започва да споделя бараката си циганските семейства. Хедър Морис отделя време да ни разкаже за начина, по който малката им общност се организира, а членовете й се грижат един за друг.
„Само след няколко дни Лали беше произведен в почетен циганин.“
Приятелствата и взаимната помощ, които Морис описва бяха един от най-красивите щрихи в книгата! Атмосферата на сплотеност и взаимна подкрепа между членовете на общността е показана и от Сара Матиас.
Бащата на Лили бързо научава как може да използва музикалните таланти на трупата, за да подобри живота им. В книгата, Матиас отделя време, за да разкаже за забавите, които разпределените в Аушвиц есесовци си устройват. Една от тези развлекателна дейност е и футболен мач между тях и лагеристите.
Това беше друг момент, в който книгите се преплетоха. Докато в „Берлинска любовна песен“ наблюдаваме мача през очите на Лили и далеч от игрището, то Лали от „Татуировчика от Аушвиц“ е сред преките участници в него. Именно Лали е натоварен със задачата да събере отбор от лагерници, които да играят. Оказа се, че сред интернираните се намериха и професионални играчи от националните отбори на Унгария и Полша, което ми донесе допълнителен емоционален удар.
Авторите често казват, че пишат за холокоста с надеждата да не се повтори. Това е може би и основната ни мотивация да четем тези книги.
От друга страна, макар да знаем, че са напълно истински, историите от Аушвиц – I, Аушвиц II – Биркенау и други лагери звучат като от роман на Хъксли и Оруел. Непоносима е идеята, че човек може да бъде част от инициатива за системно изтребление на други човешки същества, както и че тези човешки същества могат да бъдат оскотени и обезчовечени до пълното им обездушаване. Как може да се е случвало, питаме се един друг често.
Може би затова и най-харесваните книги са тези, като „Татуировчикът от Аувиц“ и „Берлинска любовна песен“. В тях документалното, истинската история, се преплита с романтиката, приятелството и добротата. Независимо дали ги е имало наистина между лагеристите, бихме искали да бъдем уверени, че запазването на човечността в безчовечна среда е възможно.
Да откриеш любовта в място, изпълнено с толкова много болка и смърт като Аушвиц звучи невероятно, но точно това се случва с Лали, когато поглежда в очите на лагериска 4562. Също както и любовта между Макс и Лили от „Берлинска любовна песен“, тази между Лали и Гита е опасна, дори невъзможна. Но все пак, тя цъфти сред ужасите на живота в лагера.
„Татуировчикът от Аушвиц“ разказва много за живота и организацията на дейността в Аушвиц. Лали наблюдава и изучава с критичен поглед поведението на есесовците и на лагеристите си. Независимо, че споделя с тях една и съща затворническа съдба, той ясно осъзнава, че работата му носи и привилегии. В началото това го прави несигурен и го кара да се чувства донякъде засрамен.
„Трябва ли да ме е страх, заради привилегиите, с които ще се ползвам сега? Защо ми е мъчно, че вече няма да бъда на старата си работа, макар да беше опасна?“
Скоро обаче той осъзнава, че това му дава възможност и да помогне, доколкото може и на колкото може от лагеристите. Способността на Лали да бъде комбинативен и да успява да използва малкото ресурси, с които разполага, за да върши големи добрини, беше впечатляваща!
Същото мога да кажа и за тази книга!
„Татуировчикът от Аушвиц“ определено се нареди до четворката ми любими – „Крадецът на книги“, „Анна и говорещия с лястовици“, „Сол при солта“ и „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер. Самата книга много ми напомни на „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл , до голяма степен, защото беше много по-близка до документален разказ, отколкото „Берлинска любовна песен“. Книгата на Сара Матиас е вдъхновена от историята на геноцида срещу циганския народ, но не от конкретни лица, докато Морис разказва историята на Лудвиг Айсенберг с помощта на собствените му спомени, споделени в интервюта за книгата.
Comments