• Tedy Rafailova

„Сърце” и себепознанието като цвете в кехлибар от Виктория Бешлийска



Трудно ми е да опиша какво прави книгите на Виктория Бешлийска толкова специални, но от заглавието до последното изречение в романа – Сърцето ми прелива от цъфналите в него цветя”, Сърце” е произведение на изкуството!


Баба ми обича да казва, че „всеки има своя кръст и трябва да го носи”. Някак го казва по-скоро като мантра за кураж, отколкото като знак за примирение. Понякога може да използва и тъждественото му „такава ми е била съдбата”, макар аз винаги да съм смятала, че двете са доста различни. Ако първото свързвам с действие и надежда за смисъл, второто е винаги унинието на приемането. В „Сърце” Виктория Бешлийска някак успя да изгради мост между двете, да ми помогне да разбера как моята баба, вероятно повтаряйки думи на нейната майка, приема в мир света и той нея.


В свое интервю, свързано с излизането на „Сърце”, авторката споделя, че желанието й е в следваща своя книга да разкаже история за жените в семейството й. И замисляйки се, не познавам много жени, които не се гордеят с историите на жените в семейството си. Може би, защото в силата на нашите майки, баби и техните майки и баби откриваме надежда, че ние също сме силни, може би защото знаем, че днес сме живото доказателство, че всяка мъка може да се преживее, че всеки камък може да се преобърне.


Ех, дъще - клати глава дребната старица. - Каква е тази твоя орисия? Един камък да има, все връз главата на някой твой близък ще падне.

Когато срещаме Добрана – героиня, базирана върху реална личност, живяла в XII век, тя напомня на събирателен образ на жената, пленена в обстоятелствата на живота. Трагично лишена от семейната топлота, тя расте като дете благодарно и покорно, но в дом чужд за нея. Примирено живее, за да се радва на сина си, за да помага на съпруга си. И може би дори го обича, докато жестокостта на местния бан Горд не й го отнема заедно с малкото, което семейството притежава.


Тласкана от един труден избор към друг, сърцето на Добрана се разбира като вълна в скала, но вярата й, че такъв е нейния кръст и тя трябва да го носи, поддържат силата й. Случайна среща с млад монах, един от малкото, склонни да покажат доброта към една жена, останала напълно сама, й помага да промени перспективата си и да отвори сърцето си за Бог.


Виктория Бешлийска дълго изследва връзката между природата и вярата в божественото, между разказите за светци, легендите за реални географски места и емоционалната връзка, която чувстваме, когато сме там. „Сърце” ни позволява разходка ръка за ръка по Пътеката на исихастите с Тих, който е приел да се посвети на вярата. Именно с негова помощ Добрана открива сърцето си за света, позволява му отново да бие, окрилено от силата на мира със себе си и света.


„Сърце” лъкатуши между пещерите на монасите отшелници в с. Пелина през измисленото с. Козяк до стените на крепостта Червен, в която властва жестокостта на Горд. Братоубиец, който бавно пропада в тъмницата на собствената си лудост, той е и онзи герой, който оставя читателите с най-смесени чувства. В урвата на падението му той с все сили се захваща за единственото, което може да го избави от душевния крах, но теглото на злото се оказва прекалено.


Досущ като цветята, които Добрана ще запази в смола вовеки, „Сърце” пази спомени, надежди и любов. Този втори шедьовър на Виктория Бешлийска затвърждава позицията й на автор, който заслужава обичта на читателите, но и възхищението на литературните критици.


Част от красотата в историята се крие в нейната виталност. „Сърце” не е роман с явни претенции за представяне на българските бит и култура в XIII век, но въпреки своята пестеливост пренася читателите в атмосферата на този период. Сама по себе си историята на Добрана, Тих и Горд би могла да бъде ситуирана във всеки исторически период, но именно фините детайли на описанието, нюансите в общуването, във връзките между героите и света, поставят историята без всякакво съмнение във Второто българско царство.


За мен „Сърце” беше историята на Добрана. Историята на една млада жена, която се моли с разкървавени ръце, обича с разбито сърце и успява да се усмихне дори с напукани от горест устни. Благодарна съм на СофтПрес и Виктория Бешлийска, които ми я подариха.


Снимки: Невена Рикова

73 views0 comments