За някои книги е лесно да пишеш, защото са добри. За други е трудно, защото макар приятни, не са те впечатлили.
Понякога просто сядаш и ревюто се пише само. Понякога думите не се подреждат и това е.
Има книги, за които не можеш да спреш да говориш и други, за които просто не можеш да започнеш. Тази е от тях.
За „Стените около нас“ за първи път чух от Краси на събитието на Дигитална агенция BookMark „ BookMark представя…“. [ Краси е усмихнат сладур, чиито booktube канал можете да посетите ТУК] Той спомена, че това е книга, свързана с историите на момичета, интернирани в Център за задържане на непълнолетни нарушители, което ме заинтригува.
Единственото направление в правото (освен авторското право), което някога истински ме е вълнувало е наказателното право. То беше моята първа „юридическа любов“, с която неуморно търсех срещи. В първи курс дори посветих почти месец на написването на „перфектната курсова работа“ на тема „Престъпни деяния, извършени от непълнолетни“. /Днес разбира се, смятам че тази курсова работа стои далеч от „перфектна“ и съвсем не се вписва в предмета „Обща теория на правото“, но моето 19-годишно Аз бе гордо с работата си./
Криминалната и по-специално, пенитенциарна психология винаги е представлявала интерес за мен, така че нямах съмнение, че ще харесам книгата на Нова Рен Сума.
„Стените около нас“ бих определила като психологически YA трилър с паранормален елемент.
Историята ни запознава с три момичета – Вайълет, Ориана и Амбър.
Вайълет е прекрасна балерина с бъдеще в Джулиард. Ориана също е балерина, но „кървава“ – осъдена за двойно убийство.
Съвестта винаги връща престъпника на местопрестъплението в неистово желание да изкупи вината си спрямо жертвата. А вината на Вай е безспорна.
„ – Знаеш какво направи, Вай. Изобщо имаш ли сърце?“
Неизбежно е пътищата на двете бивши най-добри приятелки да не се пресекат отново, а краят на книгата, няма да настъпи докато колелото на кармата не се извърти.
В своя “Google Talk” (видео тук) Нова Рен Сума казва, че макар да пише за герои тийнейджъри, книгите й и техните теми надхвърлят тази възрастова група. За нея това е история за вината и невинността, и за размиването на границата между тях.
Според Мадлен Алгафари – „Сериен убиец или серийно убиван“, „В повечето случаи, преди да станат серийни убийци, той или тя са били “серийно убивани“. Насилникът обикновено произлиза от бивша жертва, независимо дали упражнява осъзнато насилието, или не съзнава деянието си“.
Тормозена системно от Рейчъл и Хармъни, Вай е „серийно убивана“ в смисъла, който Алгафари влага. Самата тя не си спомня напълно акта на извършеното от нея. Мотивите и последствията от деянието са ясни в съзнанието й, но то остава празно за самото престъпление. Това е често срещана реакция, защита срещу вината чрез блокиране на спомен. Съзнанието на Вайълет – добра, примерна, чиста, отказва да приеме, че тя е способна да убие. Също като полицията и хората в града.
Вай е от уважавано и богато семейство, за разлика от Ори.
Отново, според Алгафари, освен серийни убийци, съществуват и „серийни спасители“.
„Спасител и агресор са много близки по своята дълбинна динамика. Така както много противоположности имат един и същ скрит корен.“
„Много от личностите – олицетворение на хуманизма, алтруизма или самарянството, имат сходно тежко детство.“ ( Мадлен Алгафари )
Трудно е да опознаем Ори, защото не получаваме глави от нейна гледна точка. Научаваме за нея винаги от други, но така и не чуваме вътрешния й глас. От Вай научаваме за нейната магнетичност и грация.
„ Тя имаше своя начин да открива чудаци сякаш искаше да бъде някакъв вид защитник. Отиваше и сядаше при отхвърляните, с които никой друг не разговаряше, и така правеше ситуацията по-малко неловка за всички, като помагаше на особняка да се чувства по-малко самотен.“
Растяща в семейство на самотен родител, който често липсва, с недостатъчно средства , Ори се развива като класически „спасител“. Именно това й качество и опита й да помогне на Вайълет, довеждат до ареста и осъждането й.
Амбър е героят, който ни разказва за живота в Центъра за задържане на непълнолетни нарушители „Аурора Хилс“ и престоя на Ори там. Тя описва сложната социална система в центъра и начинът, по който интернираните виждат себе си и света.
„Никоя от нас не бе истински невинна…“
„Но в крайна сметка във важните моменти всички ние се обединявахме срещу надзирателите. Срещу директора на затвора. Срещу щата. Срещу целия свят.“
Тази посока на мислене е характерна за участниците в пенитенциарната система. През 1971г. американския психолог Филип Зимбардо организира психологически експеримент, който днес наричаме просто „Станфордският затворнически експеримент“. Зимбардо и екипа му подбират 24 души за участие в експеримента, чиято цел е да изследва реакциите на индивида при ограничаване на свободата му. Участниците са разделени на „затворници“ и „пазачи“, които притежават и определени правомощия за въздействие. Не след дълго, двете групи започват да се идентифицират с ролите си. Изолирани и поставени в ситуация на власт и подчинение, те забравят всякакви социални норми. “Затворниците“, въпреки разногласията си, се обединяват срещу „пазачите“, които от своя страна са опиянени от възможността безнаказано да упражняват психически тормоз. Поведението на двете групи става толкова екстремно, че контролиращите експеримента трябва да го прекратят предсрочно.
Експериментът на Зимбардо илюстрира от една страна процесът на емоционална и социална деградация, следствие на затворническия живот, а от друга, ефекта, който на илюзията за безнаказаност на жестокостта има върху психиката на индивиди, които (по правилата на експеримента) са с миролюбиви характери.
Подобна картина описва и Нова Рен Сума. Интернираните се възприемат като „затворници“, които трябва да се обединят срещу охраната, за да се запазят. Пазачите, от своя страна, използват неоправдано брутални тактики за запазване на реда в центъра, както и психически, и сексуален тормоз.
Според теорията на наказателното право, сред основните цели на наказанието са превенцията и превъзпитанието (Наказателно право, обща част – Александър Стойнов). Тук теорията се разминава с практиката, тъй като в образите на момичетата наблюдаваме особено ниво на оскотяване.
„Вихме, бесняхме и крещяхме.“
„Преследваната от законодателя цел е непълнолетните чрез процеса да бъдат превъзпитани, ресоциализирани и насочени към осъществяване на едно градивно поведение в обществото.“ (Реш. 34/09.03.2006 ВтАС)
Опитите за превъзпитание и ресоциализация са и причината Амбър да има възможност да се грижи за библиотеката на центъра и така да ни даде по-пълна негова картина.
Една от основните теми в „Стените около нас“ е тази за изгубеното или по-скоро, отнетото време. Амбър и момичетата възприемат времето по различен начин от връстниците си. Едни от тях са в постоянно „обратно броене“ до деня на освобождаването им, други са се отказали дори да следят дните от седмицата. Тази времева безтегловност е пренесена и в темпоралната структура на книгата.
В началото, тя може да бъде доста объркваща не само заради начина на водене на повествованието, но и заради своя паранормален елемент. „Стените около нас“ се вписва (до известна степен) в понятието за магически реализъм. (Пример за такава книга е „Странната тъга на Ава Лавендър“.)
Историята говори чрез своите призраци, което много ми напомни на моята любима „Before the Devil Breaks you“ на Либа Брей. В нея чувахме гласовете на отдавна забравени пациенти в заведение за психично болни от 20-те години на ХХ век.
Обичам да пренаписвам истории. Не точно да ги пренаписвам, по-скоро да ги пренареждам.
Избирам да видя края на книгата без неговия паранормален елемент.
Избирам да видя Вай, погубена от призраците на собствената си вина, заровена под тежестта на собствената си вина.
Избирам да дам свобода на Ори, макар и не физическа, а по-скоро емоционална. В моята версия, откривайки други, които вярват в невинността й, тя намира покой.
Избирам да видя красивата златна гривна с балерини, която Вай получава от родителите си като символ на всички привилегии, които тя получава по рождение. Тя е еманация на светлото бъдеще, на потенциала, който тя държи в ръцете си. Именно по тази причина Амбър я забелязва веднага. Самата тя никога не е притежавала подобни „златни“ възможности и това поставя ключовата разлика между момичетата в центъра и Вайълет.
Някак логично бе тя да бъде предадена на Ори, като символ на възстановяването на кармичния баланс.
„Стените около нас“ е комплексна история, в която всеки ще види нещо различно. Това видях аз.
Comentarios