Издателство „Обсидиан“отново ме накараха да посрещна изгрева с техен роман в ръка. След „Романът на Алва Вандербилт“, „Единствената жена в стаята“ продължава линията на биографични романи за силни жени, борещи се за място и признание в общество, все още неузряло за тях.
Хеди Ламар е магнетична, умна и талантлива австрийка от еврейски произход. Започвайки от живота й като актриса, ухажвана от един от най-влиятелните и опасни мъже в Австрия, романът проследява бракът й с Фридрих Мандел, бягството й в Америка и опитите й да помогне на Съюзниците да спечелят Втората Световна война.
В несигурните години преди началото на Втората световна война, докато Хитлер и Мусолини набират сили и поддръжници в цяла Европа, а антисемитизма пуска корени в сърцата на все повече австрийци, Хеди е убедена, че бракът би осигурил защита за семейството й. Гридрих Мандел, производител на оръжия, член на висшите политически кръгове, партньор на Мусолини, е безкомпромисен както в бизнеса си,така и в личния си живот. Той поема пълен контрол над живота на Хеди, заглушавайки всеки порив на свободна воля у нея.
Но Хеди е решена да не бъде просто прекрасната съпруга на оръжейния магнат. Малко по малко, тя печели доверието на съпруга си и става негов пръв помощник.
С промяната на политическата ситуация, настроението на Мандел се мени все по-често, несигурността му расте, а с нея и ревността му. Лишена от възможността да се движи свободно и без придружител, да общува неограничено и да ръководи своите дела, Хеди осъзнава нуждата да избяга. Опитва и се проваля. Отмъщението на Фриц е жестоко, но това не я обезкуражава.
Възхитителен бе начинът, по който Хеди използва времето си в изолация, за да изучи всичко, свързано с оръжията и политиката. Знанията й помагат да разбира по-добре поверителните разговори между съпруга й и неговите довереници. Според тях, тя не е заплаха за плановете им. Какво все пак би разбрала една актриса за дефектите на торпедата на Мандел?
Но Хеди разбира,помни и грижливо събира тази информация. Един ден тя ще избяга от златния си затвор и тези знания биха й помогнали.
„Приличах на антена, която долавяше звуци, недостъпни за хората наоколо.“
Знанието е сила, но това е време, в което силата е само за мъжете. Дори и в (уж) разкрепостена Америка е нечувано за жена-изобретател,още повече пък актриса, да подобрява плановете на армията за отбрана и нападение. Не, Хеди трябва да бъде красива, мистериозна и недостъпна, като прекрасно платно в музей.
Днес технологията, изобретена от нея, е вдъхновила устройството, на което аз пиша този текст, както и това, на което вие го четете. Да, интерпретацията й на широкоспектърната технология се използва и днес, за да ни помогне да съберем света в джоба си.
Историята на Хеди Ламар, макар и развиваща се през годините на Втората световна война е актуална и днес.
„Дали ви разбрах правилно? Вие отхвърляте нашето изобретение, което би направило флота ви непобедим по море,тъй като съм жена?“
Като „русокоска със сини очи“, самата аз също съм имала спречквания със сексизма. Както „от жените не стават юристи“ в наши дни (цитат от мой преподавател), то в книгата „от жените не стават изобретатели на оръжия, особено ако са актриси“.
В крайна сметка, историята помни смелите. Талантът и решителността не са свързани с пола, а с куража да се бориш за това, в което вярваш. Историята помни смелите. Затова нека и ние помним Хеди. Нека я помним като „Хеди Кислер – млада изобретателка, любознателна мислителка, еврейка“ , така както тя би искала да бъде позната. Но нека не забравяме и за Хеди Мандел – жена,избягала от хватката на съпруг, насилник. Нека не забравяме и за Хеди Ламар – актриса, построила си нов живот в Америка и осиновила еврейско сираче.
„Бях единствената жена в стаята, единственото цветно петно в морето от тъмни костюми.“
Интересно, но този цитат ми напомни за една глава от „Госпожа Министър“ на Мадлин Олбрайт, изд. Сиела, озаглавена „Четиринадесет мъжки костюма и една пола“. В нея тя, разказва за първите си стъпки в ООН и липсата на жени, представителки във висшата политика.
В годините, прекарани в служба на правителството на Клинтън и ООН, Олбрайт все по-често започва да среща и други жени, издигнали се в света на международните отношения. През 1997г. се организира и първата среща жени – външни министри, на която присъства и българският външен министър Надежда Михайлова. По думите на Олбрайт, по-късно тази група получава прякора „страшната четиринадесетица“, заради целеустремеността и упоритостта, с които провеждат политиките си.
(Горещо препоръчвам книгата на г-жа Олбрайт, от която научих повече за международните отношения, отколкото от цял куп дисциплини в Юридически факултет.)
„Единствената жена в стаята“ е книга за всички нас, единствените жени в стаята. Нека не спираме да се борим за живота на идеите си!
Opmerkingen