“Буда на тавана” от Джули Оцука ни води на презокеанско пътуване с първото поколение японски емигранти в САЩ. Десетки млади момичета поемат на пътуване към тази непозната страна, държейки снимки на бъдещите си съпрузи и надявайки се, че в Америка ще открият щастие и добър живот.
“Това е Америка, щяхме да си повтаряме, няма защо да се тревожим. Не знаехме колко грешим.”
В дългите дни на кошмарното им пътуване в трета класа с кораб от Япония до САЩ, момичетата разчитат една на друга, за да поддържат надеждата, че бъдещите женихи, чиито снимки пазят в медальоните си, ще дъбат добри с тях. Израснали са в различни семейства и провинции, имали са различни мечти и цели. Нищо от това няма вече значение, защото живота им ще бъде завинаги обвързан с мистериозните мъже от писмата.
“Управлявам хотел. Купих красива къща. Можеш да засадиш лалета в градината.”
Момичетата не знаят колко грешна е представата, създадена у тях. Вместо в американска мечта, те попадат в прашните поля на Сакраменто, Импириъл, Сан Хоакин… Историята на първите японски емигранти е разказана през очите на десетки жени, по прост и обикновен начин. Без излишна патетика, без натруфени речи за светлото бъдеще.
Джули Оцука говори с гласа на младите японки, зарекли се да водят живота си рамо до рамо със своите съпрузи, независимо колко тежък е той.
“Те се възхищаваха на здравите ни гърбове и пъргавите ни ръце. На издръжливостта ни. На дисциплината ни. На покорството ни.”
Едно от нещата, с които свързваме японците е именно тяхната дисциплина, Тихата методика на тяхното съществуване. Това удивлява и американските работодатели на японските емигранти.
“Каквато и работа да ни възложеха, оставаха доволни.” “Притежавахме всички качества на китайците, които бяха трудолюбиви, търпеливи и неизменно любезни, но пороците им ни бяха чужди ….. Бяхме по-бързи от филипинците и не толкова арогантни като индусите. Бяхме по-дисциплинирани от корейците и по-трезви от мексиканците.”
Зад мълчанието на винаги заетите японки, стоят същите чувства като зад гневните тиради или приглошеното мърморене на всяка друга жена. С очите на десетки жени, скрити в кухните на богати имения, виждаме живота на работодателите им и разликата между западната и източната култура.
“Една от нас ги обвини за всичко и им пожела да умрат. Една от нас ги обвини за всичко и пожела да умре. Други от нас се научиха да живеят, без да мислят за тях.”
Оцука разкрива емоционалните терзания на жените, грижата, с която пишат на семействата си у дома и болката, която лъжите в писмата им носят. Необичайният стил на експозиция, позволява на читателите да изживеят десетки животи едновременно.
Вдъхновена от истински събития, “Буда на тавана” е хипнотизиращо написана история, говореща с много гласове. В рамките на само сто и осемдесет страници, Джули Оцука събира години мъка, носталгия, малки победи и големи копнежи.
Comentarios